Занаятът да превеждаш бля-бля-бля

Наскоро в proz.com беше публикувана горната анкета. На въпроса „Кое твърдение описва най-добре превода?“ най-популярният отговор е „Това е занаят“. Цели 35% от гласувалите преводачи са пренебрегнали възможностите изкуство, работа, вродена способност и наука и са избрали „занаят“.
И съвсем логично. Професията на преводача процъфтява в наши дни. Освен книги вече превеждаме сайтове, софтуери, ръководства, маркетингови материали, договори и какво ли още не - все във връзка с масовата консумация и глобализиращия се пазар. Тези преводи не изискват творчество (1), а запретване на ръкави и оборудване на едно компютърно работно място с всичко необходимо за продължително седене: удобен стол - за предпочитане с облегалки и възможност за въртене, поставки за китките - за клавиатура и мишка и обезателно очила с антирефлексно покритие.
Теорията на превода, която важи за този тип преводи, е проста и ясна: придържайте се към текста и гледайте крайният вариант да е четим от носителите на езика цел (2).
И всичко щеше да е чудесно при изпълнението на 1 и 2, ако не съществуваше това ужасно нещо, наречено

gobbledygook

Това е така досадното „бля-бля-бля“, заучените фразички, които трябва да се напъхат в един рекламен или разяснителен текст за даден продукт, за да е сигурен клиентът, че действително говорим за „цялостно решение“, „ново поколение“, „пазарен лидер“ и т.н. и т.н.
Изобщо не съм първата, която роптае срещу това идиотско бръщолевене. Ето какво казва David Meerman Scott в статията си „The Gobbledygook Manifesto -- Cutting Edge! Mission Critical! An analysis of gobbledygook in over 388,000 press releases sent in 2006“

Oh jeez, not another flexible, scalable, groundbreaking, industry-standard, cutting-edge product from a market-leading, well positioned company! Ugh. I think I'm gonna puke!

Ето и малко статистика:

(източник)

Някои преводачи казват: „Аз не спазвам принципа Gobbledygook In Gobbledygook Out (Бля-бля влязло, Бля-бля излязло), защото след това читателите ще ме псуват мен.“. Какво правим обаче, когато един текст е съставен само от такива брътвежи, примесени с рекламни лозунги по 7-8 на страница?

Някой изобщо издържал ли е да прочете един такъв текст от край до край? И нещото, което най ми е чудно: ЩО за човек седи и пише 18 страници за нещо, което може да се побере на ЕДНА?

Или може би аз съм в грешка? При усвояването на уменията за писане на литературните интерпретативни съчинения, с които приемат родните университети, се посвещава изключително много време на техниката в текста да се пъхат високопарни и завъртулени изрази, така че да не остане никакво съмнение у читателя, че сме интерпретирали де що има за интерпретиране. Само че, драги мои, това изобщо не са текстове, които се публикуват, още по-малко четат от някого. Тези текстове се четат веднъж, оценяват се и се изхвърлят в забвение. Това, че Cambridge изпитват писане на статии, писма, доклади, предложения, критики и есета, нищо не означава. Какво ли разбират англичаните? Ще ми санкционират използване на клишета и ще ми ограничават мисълта в 350 думи! Ние искаме да пишем по 20 страници глупости!

В момента ми е кофти, че вече преведох 60 страници безумен текст във възхвала на един обикновен софтуер и ми остават още 20.

Обръщам се с молба към всички: недейте да насърчавате този стил на писане - нито като писатели, нито като читатели. Търсете различните фирми, които не вярват в тези заклинания за (не)успешен маркетинг и докладвайте, за да можем да изплакнем око.