архитектурната конструкция, шашнала гръцката журналистка: „Новопостроен луксозен хотел до сив блок - останка от социалистическия режим“
Винаги ми е било интересно какви материали има в Мрежата за изучаването на български език. Определено един от най-ценните сайтове е този на Университета в Осло, за който бях писала вече тук. Именно там прочетох разказа на Деян Енев „Ники-Никола“. Картината в този разказ, писан през 1994 г., удивително прилича на видяната от гръцката журналистка.
Тъжно е, че чужденците виждат това лице на България. Oще по-тъжно е, че учат езика ни с такива разкази. Но най-тъжното е, че вече минаха толкова години, а сякаш нищо не се е променило. Аз отказвам да повярвам, че ще е все така. Може наистина да не съм реалист, както настойчиво твърдят някои хора, но със сигурност съм оптимист. В противен случай - досега и аз да съм оскубала гълъбите на перваза.
Ники-Никола
Нашият телевизионен екип получи съобщението в дванадесет часа и три минути на обяд. В дванайсет и четвърт излетяхме със служебната кола към посочения адрес. Операторът беше един от най-добрите професионалисти в телевизията. Разчитах на успех. В главата ми вече се мяркаше заглавието на петминутния репортаж, който възнамерявах да заснема. Икар щеше да се казва репортажът, а подзаглавието щеше да бъде Полетът на едно дете.
В Младост-VII дълго търсихме блока. Накрая оставихме колата и хукнахме с оператора напряко през полето. “Снимай!”, извиках му по едно време. Тези градски буци пръст, тези недовършени асфалтови алеи, заринати със смет, тези летящи към нас вестници; този изгнил дюшек; тази захвърлена готварска печка “Мечта” - всичко това щеше да бъде един чудесен фон за началните надписи.
Блок 712 се оказа най-високият блок в комплекса. Той ни посрещна с плющящо по балконите пране, с живачения блясък на прозорците си, в които се оглеждаше небето, с глухата смразяваща височина на калкана си, когато се изправихме в подножието му. “Снимай!”, казах на оператора и той плавно насочи камерата нагоре по безкрайната стена.
Цифрите на етажите в асансьора се сменяха отчайващо бавно. На последния етаж слязохме. “Снимай!”, викнах на оператора и той засне тънещия в мрак коридор, обраслите в паяжина тръби на парното отопление, тъжния остров от цветя на стълбищната площадка. После звъннахме на вратата.
Отвори ни самият Ники-Никола. Той се здрависа с нас и ни покани да влезем. Собствено нямаше какво толкова да влизаме. Просто направихме двете крачки, които отделяха входната врата от средата на стаята.
- Сядайтe - каза Ники-Никола и ние седнахме около масата. От другата страна седеше млада жена с кафяви сенки под очите. Лицето й беше спокойно и унесено. - Извиках ви - каза Ники-Никола, за да заснемете моя полет. Вчера успях да завърша строежа на крилата си. Направих ги по класически начин - от восък и пера. Аз самият съм на седем години. През краткия си живот нито веднъж не съм напускал това помещение. Подробно съм изучавал историята на човешките цивилизации. След дълги размисли установих, че няма основателна причина хората да не могат да летят. Това е, което мога да ви кажа. Възнамерявам моят пръв опит да замести по-нататъшните ми думи. Ето, тук е майка ми. Нека тя да потвърди казаното от мен.
Камерата тихо бръмчеше. Жената отсреща едва сега помръдна.
- Ники-Никола е достатъчно зрял - каза тя, - за да отговаря за постъпките си. Всичко, казано от него, е самата истина. Аз подкрепям смелото му начинание. С Ники-Никола установихме , че не гравитацията, а страхът пречи на хората да летят. Вярвам синът ми да го докаже.
Ники-Никола вече се беше изправил в средата на стаята и правеше все по-бързи махове с ръцете си.
- Разгрявам се - обясни той. - Мускулите ми трябва да са топли.
След като приключи с разгряването, той извади изпод леглото крилата.
- Перата са от гълъби - пророни майката. - Тук на перваза кацат много гълъби. И все пак ни отне половин година, докато съберем достатъчно количество пера.
Ники-Никола нахлузи ластиците и големите крила раздвижиха въздуха в стаята.
- Е - каза той. - Аз тръгвам.
Майка му отвори прозореца и Ники-Никола стъпи на перваза. Операторът се изправи и зажумя. Камерата на рамото му продължаваше тихо да бръмчи.
Ники-Никола се отблъсна с крака от перваза. Операторът се хвърли към прозореца и там продължи трескаво да снима.
Репортажът ни беше излъчен още същия ден вечерта по първи телевизионен канал и пожъна невероятен успех. Заглавието му остана същото: Икар. Полетът на едно дете. Особено впечатляващ беше финалът. Той включваше двеминутен разговор с майката.
- Аз не можех да му забраня това нещо. Колко години прекарахме с Ники-Никола в тази стаичка! Беше ужасно. Долу не ни очакваше нищо добро - само тези буци пръст . Да знаехте с каква радост събирахме перата. Грешите, ако продължавате да си мислите, че Ники-Никола е мъртъв. Моето момче сега е далеч, много далеч. Той отлетя в една страна, където хората не познават страха.
Когато човек се прибира в България след дълго отсъствие, първото нещо, което окончателно убива носталгията и го връща към родната действителност са панелните пейзажи на ЖК Младост.
ОтговорИзтриванеЕ, има и други интересни детайли де - лукавата усмивка на бакшиша, липсата на място в багажника, защото вътре си е турил газовата бутилка, смрадта на нафта и бензин, разбитите пътища, звучното музикално оформление (чалга и псувни)...
Ами да, има защо да полетиш през прозореца - дали за чужбина, дали за другаде...
ami da, samo kato se setya i trapki me pobivat. sled 10 godini v 4ujbina se promenih mnogo, vidyah i razbrah mnogo ne6ta i o6te ot leti6teto vlizam vav nyakakav film.Sivotata te obvzema momentalno i o6te do parviya zavoi sa se opitali da te izlajat, nyakoi ne6to da okta4i.Po4ti byah na negovoto myasto prez 1998, slava na Bog s krilata doletyah do England.
ОтговорИзтриване20г в чужбина са достатъчно време, за да може човек, когато се върне в България да направи сравнение. Както казва Сандо, достатъчно е да се сблъскаш с милите родни картинки /мръсотия, дупки, липса на маркировка, кал,тараби,мърлящина от всякъе/ и капката носталгия в душата да се изпари.И това започва още от границата, на входа на държавата ни. Десетки пъти пресичах Европа на длъж и нашир, е няма такива гранични полицаи и митничари като българските.Сърбите изнесоха бомбандировки и каква магистрала направиха, а на българска територия от Драгоман до София- леле, майко!Магистрала "Хемус",само името й е магистрала.Най- обикновен второстепенен път, лошо поддържан. Връщам се в блока, в който живея на първият етаж, е, братя българи, заринат в боклуци до прозорците!!! Вече една неделя чистим, купихме ремарке, за да можем да извозим боклуците, а платихме 100лв данък смет. Стоят замърсителите по балконите, гледат ни и ни се присмиват- дойдоха си франчулята и се развихриха да чистят.:) Така си вървял света тука и тъй щяло да си върви и ние май сме луди.
ОтговорИзтриванеПо- художествено описание на грозната реалност в бита на българина от този разказ на Деян Енев- Ники- Никола просто не бях чела.Благодаря.
Много сте зле...Стойъе си в чужбина, където во е цветно и шаренко, щом това е толкова важно за вас.Правете се, че имате хубав живот там (някои наистина го имат, но повечето сте зле), а ние тук си се оправяме и без вас.Може блоковете ни да са сиви, но душите ни са шарени, а това е по-важно.И стига плюли от растояние.Вие какво направихте, за да се промени тази картинка? Не мога да разбера хора, които само анализират и обобщават, а в същото време не предприемат никакви дейности.Щом толкова ви дразни, направете нещо да не е така, или просто престанете да бълвате.
ОтговорИзтриване@ Anonymous - Може би си прав за това, че ние, емигрантите, сме егоисти, търсещи във вечната българска мизерия извинение за бягството си. Но не съм съгласен, че плюем. А ако на някой му е неудобно от истината, да не я гледа в очите и животът наистина ще му е шарен.
ОтговорИзтриване@ kubo - и аз съм от 15 години в чужбина, и аз много се промених. Според много мои приятели, ако бях останал в родния си град Перник, сега щях да съм част от криминалния контингент. Вместо това завърших университет, започнах сериозна работа, създадох семейство, плащам си данъците, гласувам и на българските, и на чуждите избори, и се чувствам гражданин на две държави и принадлежа на две култури. По-шарено от това - здраве му кажи!
А времето, когато ми разбиваха главата пред "Двореца на културата" заради дългата ми коса и скъсаните ми дънки, е само далечен спомен.
Истината е, че е сиво, защото ние сме допуснали да стане такова. Кой външен душманин можем да обвиним за несретата си? Причината е вътрешна и трябва да я изкореним, а не да бягаме от нея.
ОтговорИзтриванеОт друга страна животът днес е динамичен и може да те отведе къде ли не. На мен никога не ми е било цел да се махам от България, но въпреки това се озовах за повече от 2 години извън нея. Мисля, че най-правилното, което можем всички да направим, е - независимо от това къде се намираме по света, да сме първо добри и достойни хора и после горди българи. А ако ни се струва, че поводите за гордост са малко - нека да ги създадем.
Дали все пак някой не би превел въпросната гръцка статия?
ОтговорИзтриванеБи било наистина интересно (и поучително) да я прочетем. :)
В момента съм затрупана с едни други задачи, но тъй като вече много хора помолиха за превод, ще се постарая да го направя до няколко дни. :)
ОтговорИзтриванеС помощта на Google Translate си преведох цялата страница. Беше малко досадно и в крайна сметка се оказа загуба на време. Нищо особено интересно не пише. Дори и не ни плюят достатъчно :) Най-любопитното в цялото упражнение беше странното решение на софтуера да преведе "гръцки език" като "английски език" в изречение, където се разказваше за големия интерес на българите към гръцкия.
ОтговорИзтриванеСъдържанието в резюме, доколкото успях да го запомня, затова предварително се извинявам за неточностите.
Като начало, броят е от октомври 2007 г.
Карето най-отгоре - преглед на Бойко Борисов и победата на ГЕРБ на изборите в някои избирателни райони.
Статията в средата: много сиви блокове, има пари от Европейския съюз, има икономически ръст, безработицата е добре спрямо средноевропейското ниво, новият плосък данък от 10% ще бъде добро нещо; България още си е най-бедната страна със средна работна заплата от 200 евро, хората работят над 12 часа дневно за заплата малко над средната, хората не виждат перспектива и който може, гледа да избяга, което вече е по-лесно с европейските паспорти, и затова населението е спаднало от 9 до 7,8 милиона.
Карето отдолу - Пловдив, един от най-старите градове в Европа, в него Столипиново, циганско гето, което е като извадено от страна от третия свят; [тук имаше някакъв явно важен израз, който не разбрах - за само трима души, които били някакви си, но вероятно не тримата с висше образование, споменавани после]; 40 000 жители, повечето деца не завършват и основно училище; според Антон Карагьозов (единият от тримата жители на квартала с висше образование), ръководител на някаква фондация, ключът към подобряването е в образованието, затова фондацията е организирала училище; все още било нормално да се открадне или да се купи булка.
Колонката вдясно - много гръцки инвестиции в България, но не е ясно точно колко; като че ли има намаляване на търговския оборот между страните; България развива туризма (но не разбрах дали можела да бъде заплаха за Гърция - преводът даде някакви такива индикации); голям интерес сред българите към гръцкия; в България учат (следват) около 1000 гърци и кипърци.
Ами толкова, нищо особено.
Иронията е, че точно показаният на снимката блок не е сив. Тези блокове са строени така, че да са цветни. Освен бетона на носещата конструкция, който е боядисан с някакъв опит за бяла боя, другите външни стени са от червени фасадни тухли. Та макар и далеч от началната си свежест, този тип блокове стареят доста по-прилично от панелните.
Така си е - трябва наистина да ти е било интересно, за да отделиш толкова време:) Общо взето фактите са така, както си ги описал. Статията е прилично безпристрастна и с нищо особено не се отличава от всички останали гръцки статии за България. От една страна си заслужава да се направи цялостен превод, защото, както споменах: прочетеш ли тази статия, значи си прочел и всички останали от вида й, но от друга хич не ми се ще да я превеждам. Снизходителното отношение на Гърция към страната ни през последните 20 години никога не ми е било приятно. Да, помогнали са на много българи да оцелеят по време на кризата (наричана и „преход“), но да не забравяме, че българите в Гърция и в гръцките фирми в България са работили за тази „помощ“, а не са я просили. По-добре е да се съсредоточим върху настоящето: множество български фирми пробиват на гръцкия пазар, а българските туристи са основен фактор за туризма в Северна Гърция. Също така български език се изучава вече в два гръцки университета: в Университета на Западна Македония (филиала във Флорина) и в Университета на Македония (Солун).
ОтговорИзтриване